Напусна ни писателят Никола Инджов

(1935 - 2020)

Поет, белетрист, публицист, преводач от висока проба. Общественик и родолюбец. От онези, които се срещат рядко днес. Словото за него бе перо и меч. Смисъл и съдба.

Роден е на 30 септември 1935 г. в Бургас, в семейството на бежанци от Беломорска Тракия. Този факт белязва цялото му творчество, пренесло носталгията на прокудените през годините от 1913-а до днес: „Родината в човека е по-необятна от родината в пространството! В пространството родината може да се загуби... Страшно е, но е още по-страшно, ако родината престане да съществува в човека, ако изчезне от него или ведно с него“.

Работи като редактор и главен редактор на множество списания („Отечество”, „Родолюбие”, „Картинна галерия”) и вестници („Литературен фронт”, „Литературен вестник”, „Камбана”, „Тракия”), както и на отговорни длъжности в Радио София, БНТ, посолствата ни в Куба и Мексико, СБП и др.

Носител е на множество международни и национални литературни награди и почетни отличия.

Автор е на над 30 книги с поезия, проза, есеистика и публицистика, сред тях: стихосбирките „Предчувствие”, „Дългосвет”, „Всекидневен човек“, „Лунна родина“, „Странник“, „Останали стихотворения“, „Едни и същи думи“ и др.; романите „Попътна повест“, „Възречени от Манастър“, „По следите на норвежеца“, „Душа на друг човек“; есеистико-публицистичните книги „Всекидневно човечество“, „Отдалече път и надалече“, „Всекидневен човек, всекидневно човечество. Разговори с Никола Инджов“ (в съавторство с Димитър Костадинов), „Приписки към времето“, „Българогласни. Българокръвни. Българоглави“. Тракийски идеи, съдби и събития”, книги за СССР, Армения, Куба, Америка и др. В негов превод от испански, португалски, руски и сърбо-хърватски езици излизат стихове на Александър Прокофиев, Виктор Хара, Пабло Неруда, драмата „Фуенте овехуна“ на Лопе де Вега, поезия на маите и ацтеките, поезия на убити латиноамерикански поети, латиноамериканска доколумбова, класическа, съвременна и устна днешна поезия и др.

Като всеки истински писател Никола Инджов сля в едно слово и дело, поезия и живот. Не се отказа от идеите на своята младост до край. Съхрани до край верността си към отечеството, което знаем днес, и към онова отечество, по неговите думи, „останало извън пределите на държавата, но съхранено в пределите на днешни хора“. Затова стихотворението си от 1966 г. той постави като мото към романа на носталгията си „Възречени от Манастър”, излязъл в началото на 21-и век:

Пред мене няма никой вече,

отиде си и моят род.

Той бе възрасъл с праживот

и бе с праимена възречен.

Върху калековци и лели

земя отдавна се пласти

и аз ги спомням по черти,

които в мен са се прелели.

Лицето ми наполовина

е там, оттатък, и мълчи,

но в синовете ми личи

все още образ непреминал.

Прилитат по дъждовно време

човеци ангелски в света

и преродени от смъртта

обземат ми живота земен.

Кръвораздел се в мен разсейва

и аз съм неизменно друг:

на север – породен от юг,

на юг – преиначен от север.

Предвид извънредното положение, поклонението пред писателя, общественика и човека Никола Инджов ще извърши всеки сам в душата си.

Неговото последно желание е прахът му да бъде разпръснат над Бяло море.

Бог да го прости!

Мир на праха му!