На 7 ноември 2014 г. във фоайето на филмотечно кино "Одеон" бе открита изложбата "Отвъд Бариерата", посветена на 100-годишнината от рождението на Павел Вежинов и финансирана от Министерство на културата. Слово произнесе и.д. Директорът на НЛМ Катя Зографова, а сред гостите бяха г-жа Павлина Делчева-Вежинова, Директорът на Националната фимотека г-жа Антония Ковачева, Директорът на Столична библиотека г-жа Юлия Цинзова и фотографът г-н Иво Хаджимишев, който подари на НЛМ диск с фотопортрети на български писатели.

 

                                                                                         ОТКРОВЕНИЯ ВЕЖИНОВИ

                                                                           /100 г. от рождението на Павел Вежинов/

         Първата българска писателка, родена в София, е Багряна, само дето тя се изживява като чедо на Сливен с главоломните му стихии. За Павел Вежинов обаче е извън всяко съмнение: стопроцентов софиянец - от люлката до гроба! Първият му адрес е пролетарски, последният – аристократичен – ул. „Оборище” №1, където негови съседи по етаж са семейството на проф. Вера Ганчева, а на по протежението на улицата живеят Анна Каменова и акад. Петко Стайнов, професорите Любомир Тенев и Здравко Чолаков, писателят Йордан Радичков, актьорите Маргарита Дупаринова и Апостол Карамитев /знаменитият „Специалист по всичко” във филма, чийто сценарий Вежинов пише специално за него/. Никола Гугов, както е истинското име на бъдещия писател и сценарист, е роден в бедняшката Драз махала, някъде между булевардите „Мария Луиза” и „Козлодуй”. Днес това е самият столичен център, но преди 100 лета е на границата с „гетото” „Ючбунар”, както го нарича Вазов в едноименния си разказ. Може би затова първата книга на Вежинов „Улица без паваж” е посветена на обитателите на градската периферия, може би затова той е с борчески леви убеждения, за които доста си пати на младини – изключват го от гимназията. Може би затова първото му стихотворение от 1932 г. е публикувано в комунистическия в-к „Жупел”? И все пак, Вежинов не би бил Вежинов, ако още в началото на 40-те години години вече не е изкушен да изследва и „другата страна на медала” - модела на живот на представителите на т.наречената висша буржоазна класа със сложните им психически лабиринти, интимни страсти и обсебености, кризи. Когато „Синият залез” се появява след народната победа през 1947 г., безостатъчно бива заклеймен от критиката на социалистическия реализъм, задето е „изместил центъра на романа от обществено-политическата проблематика към личната, по-специално любовно-еротичната и биологично-половата” /в. „Работническо дело”, бр. 57 от 1948 г./ Ето как левичарят Вежинов се оказва автор на инкриминирана книга, която се появи за нов живот едва през 90-те години на ХХ век – в поредицата „Новолуние” на изд. „Хемус”. Чест прави на Вежинов, че е написал книга като „Синият залез”, но още повече, задето цял живот е отстоявал свободата в частното си битие, почти скандално от гледна точка на правоверния социалистически морал...

Творецът ни е оставил следната изповед: „Ако не зная каква точно е съвършената личност, поне съм сигурен каква е несъвършената. Според мен това е равнодушният или по-точно – безчувственият човек. Не вярвам в нищо – ни в идеали, ни дела, ни мисли, които не са породени от чувства и не могат да се изразят чрез чувството...”

Затова аз няма да провя цялостен обзор на Вежиновото творчество и да давам оценка на авторските му постижения в областта на разказа, повестта, романа, спортния пътепис, детско-юношеската литература и филмовата сценаристика, а ще ви предложа личните си, дълбоко емоционални акценти върху световете на този „изтънчен апарат за човешко самопознание”, както го нарича проф. Светлозар Игов.

През 60-те години на миналия век аз и моето поколение открихме Вежинов с криминално-приключенските му четива. Факт е, че в детството си жадно ние поглъщахме „Следите остават” и „Произшествие на тихата улица”, книги, които неслучайно се радват на по 5-6 издания.

Но истинското откровение Вежиново за мен бяха разтърсващо необичайните, странни, раними, летящи момичета, неговите изумителни женски героини от 70-те години. Може би защото още от студентски времена съм колекционерка на биографии на забележителни жени, бях просто потресена и от текста на повестта, и от кинопревъплъщението на изострената, изящна, сякаш чуплива героиня на изгряващата Ваня Цветкова в партньорството й с Инокентий Смоктуновски в „Бариерата”, българският филм на филмите на младостта ни. Вежиновите женски създания бяха невиждан пробив в схемата на социалистическата матрица, която произвеждаше корави, яки българки, устояващи на всички исторически и жизнени изпитания! Новаторските му героини бяха болезнени, свръхсложни, модерни, европейски, гибелно красиви в божествената си лудост! Бяхме хипнотизирани от Вежиновите жени с тяхната полуда за полети над битовото и ординерното! Пожелавахме на всяка цена самите ние да се извисим ОТВЪД БАРИЕРАТА! Но да припомним дефинициата на самия писател: „Какво разбирам под „бариера” – прескачането на бариерата на посредственото мислене и по-трудно постижимото – бариерата на чувствата”.

Още в първия си философско-психологически роман „Звездите над нас” от 1966 г. писателят отривисто е прескочил бариерата на социалистическата проза с нейните производствени и политически недоносчета /на които и той е платил данък с романа си „Сухата равнина”/. Днес колегите от СБ откриват своята „звездна” изложба, посветена на Вежинов, утре вечер и ние ще открием своята, наречена „Отвъд бариерата” в кино „Одеон” и посветена на диалога между литературата и киното в творчеството на нашия велик, безкрайно талантлив и многопосочен столетник. Убедена съм, той заслужава всяко събитие от амбициозната програма, която му е посветила Столична библиотека под патронажа на кмета на София г-жа Йорданка Фандъкова и с толкова много забележителни партньори! Защото Павел Вежинов е един от най-проникновените, най-нежните и най-жестоките прорицатали в модерната човешка психика, но и в глобалната визия за света, завещани ни във фантастичните му романи. За твореца са писали най-дълбоките литературни историци: Минко Николов, Светлозар Игов, Румяна Узунова, Атанас Свиленов, тълкували са го приятелите и братята по перо Веселин Андреев, Дико Фучеджиев Димитър Гулев, Владимир Зарев, негов приемник в емблематично сп. „Съвременник”. Но магнетичната, вълнуваща, автентична вселена Вежинов и днес, 100 години след рождението му, е все така свежо интригуваща, недоразчетена, абсолютно актуална за нас, поданиците на новия милениум. Нека големият Вежинов юбилей бъде щастлив повод да преоткрием още по-дълбоко тръпката от загадъчно красивите психологическите бездни, сривове и призвездни духовни полети отвъд всяка бариера в неостаряващите му литературни и филмови светове!

        

         Катя Зографова, директор на Националния литературен музей