НАЦИОНАЛЕН ЛИТЕРАТУРЕН МУЗЕЙ

На 7 ноември 2014 г. във фоайето на филмотечно кино "Одеон" бе открита изложбата "Отвъд Бариерата", посветена на 100-годишнината от рождението на Павел Вежинов и финансирана от Министерство на културата. Слово произнесе и.д. Директорът на НЛМ Катя Зографова, а сред гостите бяха г-жа Павлина Делчева-Вежинова, Директорът на Националната фимотека г-жа Антония Ковачева, Директорът на Столична библиотека г-жа Юлия Цинзова и фотографът г-н Иво Хаджимишев, който подари на НЛМ диск с фотопортрети на български писатели.

                                                                                         ОТКРОВЕНИЯ ВЕЖИНОВИ

                                                                           /100 г. от рождението на Павел Вежинов/

         Първата българска писателка, родена в София, е Багряна, само дето тя се изживява като чедо на Сливен с главоломните му стихии. За Павел Вежинов обаче е извън всяко съмнение: стопроцентов софиянец - от люлката до гроба! Първият му адрес е пролетарски, последният – аристократичен – ул. „Оборище” №1, където негови съседи по етаж са семейството на проф. Вера Ганчева, а на по протежението на улицата живеят Анна Каменова и акад. Петко Стайнов, професорите Любомир Тенев и Здравко Чолаков, писателят Йордан Радичков, актьорите Маргарита Дупаринова и Апостол Карамитев /знаменитият „Специалист по всичко” във филма, чийто сценарий Вежинов пише специално за него/. Никола Гугов, както е истинското име на бъдещия писател и сценарист, е роден в бедняшката Драз махала, някъде между булевардите „Мария Луиза” и „Козлодуй”. Днес това е самият столичен център, но преди 100 лета е на границата с „гетото” „Ючбунар”, както го нарича Вазов в едноименния си разказ. Може би затова първата книга на Вежинов „Улица без паваж” е посветена на обитателите на градската периферия, може би затова той е с борчески леви убеждения, за които доста си пати на младини – изключват го от гимназията. Може би затова първото му стихотворение от 1932 г. е публикувано в комунистическия в-к „Жупел”? И все пак, Вежинов не би бил Вежинов, ако още в началото на 40-те години години вече не е изкушен да изследва и „другата страна на медала” - модела на живот на представителите на т.наречената висша буржоазна класа със сложните им психически лабиринти, интимни страсти и обсебености, кризи. Когато „Синият залез” се появява след народната победа през 1947 г., безостатъчно бива заклеймен от критиката на социалистическия реализъм, задето е „изместил центъра на романа от обществено-политическата проблематика към личната, по-специално любовно-еротичната и биологично-половата” /в. „Работническо дело”, бр. 57 от 1948 г./ Ето как левичарят Вежинов се оказва автор на инкриминирана книга, която се появи за нов живот едва през 90-те години на ХХ век – в поредицата „Новолуние” на изд. „Хемус”. Чест прави на Вежинов, че е написал книга като „Синият залез”, но още повече, задето цял живот е отстоявал свободата в частното си битие, почти скандално от гледна точка на правоверния социалистически морал...

Творецът ни е оставил следната изповед: „Ако не зная каква точно е съвършената личност, поне съм сигурен каква е несъвършената. Според мен това е равнодушният или по-точно – безчувственият човек. Не вярвам в нищо – ни в идеали, ни дела, ни мисли, които не са породени от чувства и не могат да се изразят чрез чувството...”

Затова аз няма да провя цялостен обзор на Вежиновото творчество и да давам оценка на авторските му постижения в областта на разказа, повестта, романа, спортния пътепис, детско-юношеската литература и филмовата сценаристика, а ще ви предложа личните си, дълбоко емоционални акценти върху световете на този „изтънчен апарат за човешко самопознание”, както го нарича проф. Светлозар Игов.

През 60-те години на миналия век аз и моето поколение открихме Вежинов с криминално-приключенските му четива. Факт е, че в детството си жадно ние поглъщахме „Следите остават” и „Произшествие на тихата улица”, книги, които неслучайно се радват на по 5-6 издания.

Но истинското откровение Вежиново за мен бяха разтърсващо необичайните, странни, раними, летящи момичета, неговите изумителни женски героини от 70-те години. Може би защото още от студентски времена съм колекционерка на биографии на забележителни жени, бях просто потресена и от текста на повестта, и от кинопревъплъщението на изострената, изящна, сякаш чуплива героиня на изгряващата Ваня Цветкова в партньорството й с Инокентий Смоктуновски в „Бариерата”, българският филм на филмите на младостта ни. Вежиновите женски създания бяха невиждан пробив в схемата на социалистическата матрица, която произвеждаше корави, яки българки, устояващи на всички исторически и жизнени изпитания! Новаторските му героини бяха болезнени, свръхсложни, модерни, европейски, гибелно красиви в божествената си лудост! Бяхме хипнотизирани от Вежиновите жени с тяхната полуда за полети над битовото и ординерното! Пожелавахме на всяка цена самите ние да се извисим ОТВЪД БАРИЕРАТА! Но да припомним дефинициата на самия писател: „Какво разбирам под „бариера” – прескачането на бариерата на посредственото мислене и по-трудно постижимото – бариерата на чувствата”.

Още в първия си философско-психологически роман „Звездите над нас” от 1966 г. писателят отривисто е прескочил бариерата на социалистическата проза с нейните производствени и политически недоносчета /на които и той е платил данък с романа си „Сухата равнина”/. Днес колегите от СБ откриват своята „звездна” изложба, посветена на Вежинов, утре вечер и ние ще открием своята, наречена „Отвъд бариерата” в кино „Одеон” и посветена на диалога между литературата и киното в творчеството на нашия велик, безкрайно талантлив и многопосочен столетник. Убедена съм, той заслужава всяко събитие от амбициозната програма, която му е посветила Столична библиотека под патронажа на кмета на София г-жа Йорданка Фандъкова и с толкова много забележителни партньори! Защото Павел Вежинов е един от най-проникновените, най-нежните и най-жестоките прорицатали в модерната човешка психика, но и в глобалната визия за света, завещани ни във фантастичните му романи. За твореца са писали най-дълбоките литературни историци: Минко Николов, Светлозар Игов, Румяна Узунова, Атанас Свиленов, тълкували са го приятелите и братята по перо Веселин Андреев, Дико Фучеджиев Димитър Гулев, Владимир Зарев, негов приемник в емблематично сп. „Съвременник”. Но магнетичната, вълнуваща, автентична вселена Вежинов и днес, 100 години след рождението му, е все така свежо интригуваща, недоразчетена, абсолютно актуална за нас, поданиците на новия милениум. Нека големият Вежинов юбилей бъде щастлив повод да преоткрием още по-дълбоко тръпката от загадъчно красивите психологическите бездни, сривове и призвездни духовни полети отвъд всяка бариера в неостаряващите му литературни и филмови светове!

         Катя Зографова, директор на Националния литературен музей

На 22.10.2014 г. в ОКИ Музей за история на София бе открита изложбата на НЛМ "Път, на който не съзирам края...", осъществена с финансовата подкрепа на Министерство на културата. Експозицията е посветена на 100-годишнината от смъртта на големия български поет и революционер П.К.Яворов. Събитието бе открито от г-жа Надежда Киров-Йовчева - директор на Музей за история на София. Слово произнесе и.д. директорът на НЛМ г-жа Катя Зографова. В програмата участваха още хорът на 91 НЕГ „Проф. Константин Гълъбов“ с диригент Красимира Цуцманова и школата за арменски танци „Наири“ с ръководител Ема Шахинян.

 Официалното откриване постави начало на честванията на Музея за история на София на 100-годишнината от гибелта на П. К. Яворов с продължителност 22 октомври – 5 ноември 2014 г. и любезното партньорство на Координационния съвет на арменските организации в София, Детско-юношеския отдел на Столична библиотека и Фондация „Дарби”.

В 18 дигитални таблаНационалният литературен музей показва по уникален начин жизнения и творчески път на поета и неговите духовни търсения, оставили дълбока следа в българската културна история. Представени са различни ракурси от живота на Яворов – революционната дейност в Македония и Одринско, оригинали на поетически, драматургически и епистоларни творби, безценни предмети от фонда на къща музей „П. К. Яворов“ - София, някои от които ще бъдат експонирани за път в столицата. В тази представителна изложба авторите Иво Милтенов, Донка Билярска, Катя Зографова и художничката Ива Велинова разкриват поета като една от най-значимите личности в българския културен и обществен живот от началото на XX век. „Път, на който не съзирам края…“ се стреми да поднесе цялото документално и веществено богатство на Яворовия музей на ул. Г.С. Раковски“ № 136, без който никой културен българин не би могъл да си представи София и България.

 http://news.bgnes.com/view/1194157

                                     „ПЪТ, НА КОЙТО НЕ СЪЗИРАМ КРАЯ...“

                                                                       Все туй копнение в духът,

                                                                       все туй скиталчество из път,

на който не съзирам края.

И поглед вечно устремен

                                                                       напред, към утрешния ден,

без там пристанище да зная...

            Уважаема д-р Надежда Кирова-Йовчева, проф. Гаро Мардиросян, проф. Димитрина Нанева, г-жо Вартануш Задикян, скъпи колеги от Музея за история на София и от НЛМ, дами и господа!

Изложбата ни, посветена на 100-годишнината от смъртта на Яворов и финансирана от МК, вдъхновено чете битието на Поета през концепта, през призмата на Пътя. Първото й ниво: Пътят като география на раждането и на възвисяването на Поета в световния пантеон на литературата – от Чирпан, през Поморие и София – до Женева, Нанси, Париж и света. Но траекторията на Яворовото битие разчертава и една още по-сложна духовна и философска картография на Пътя, разпознат от нас като:

- Път към Словото и към братята по перо /в лицето преди всичко на съратниците от кръга „Мисъл“/;

- Път към свободата и към братята по оръжие - Гоце Делчев, Тодор Александров и по-малко известни революционери/;

- Път към Голгота /в образа на великомъченица Македония - Яворовата стигма, Яворовата зееща, незарастваща рана/;

- Път към другите /към арменците, евреите, бежанците/;

         - Път към любовта /въплътена в трите съдбовни жени - Дора Габе, Мина и Лора/;

            - Жестокият КръстоПът на всички тези пътища. Защото през 1913 г. в гибелно кълбо се сплитат личната драма на Лора и Яворов и огромната болка от загубата на Македония! Поетът притуря това двойно бреме върху кръста, който отдавна е понесъл – както го прозря Гео Милев – в надиндивидуалното, трупано векове българско страдание, заедно с тежката мъка на братята арменци, евреите, човека изобщо. Колко дребна изглежда всяка наша мъка, съизмерена със свръхчовешката устреленост на българския Титан на страданието! Вече 100 години се питаме и питаме: как е могъл Поетът да преживее – със слепи очи и кървящ дух екзистенциалния опит на своята последна година, когато броди нарочен за убиец, изоставен от всички, сиротно самси, сякаш единствено Божията промисъл движи сломената му черна Сянка из софийските улици. Гаснещата му траектория преминава през столичната тълпа с циничния й присмех, през обвиненията на огромна част от българското общество, хладнокръвно наблюдаващо агонията му. Единствено братята от ВМОРО и от кръга „Мисъл“ остават докрай до великия Смъртник. Нека зададем въпроса на една от изследователките му и приемем горчивия хап на истината в отговора му: „От кого беше убит Яворов?” „От жълтата преса, която бързаше да публикува невероятни и скандални измислици за виновността на поета. Убит беше от един бездарен автор на исторически драми, Иван Кравков, чието име днес никой не знае. Този „автор“, тогава главен секретар на Министерството на просветата, си отмъсти на драматурга Яворов в Народния театър, който беше отхвърлил пиесите му. Уволни го още когато поетът е в най-тежко състояние в болницата, „дисциплинарно“. С това Кравков узакони пред обществото клеветата, че Яворов е убиец на Лора. Убиха го юристите от Народното събрание, които му отказаха народна пенсия и го осъдиха на гладна смърт...“ Но Поетът отне на всички тях удоволствието да го унижат докрай, като ги изпревари и сложи достойно, по мъжки, точката на своя живот с куршума от своя браунинг и с последната капка от изпитата отрова. Яворов избра достойния финал на земния си път, Яворов отказа да живее опозорен от низшите духом, с последните пет гроша в джоба... Преди да тръгне в последния си Път - към отвъдното, той ритуално облече дрехата, с която бе воювал за Македония. И сбъдна стиха си:

            С кръвта си кръст ще начертая...

            И тоя кръст на дух свободен

            всегдашният ще бъде път;

            за гения ти все по него

            разкошни лаври ще растат...

            100 години по-късно Яворов грее в нашия български космос като огромна черна звезда, ослепително красива и пронизващо страшна.

Тя озари и нашата изложба, в която ще видите веществени реликви на поета и семейството му, някои от които се показват първица в София; Яворовите оръжия /грузинската кама, подарена му от Гоце Делчев, револверът, с който поетът се самоубива - до единствената снимка, на която Лора се усмихва.../

„Път, на който не съзирам края...“ е най-богатата и проникновена изложба в последните години, сред десетките други, превърнали се в запазена марка за НЛМ. Тя се старае да ви поднесе цялото документално и веществено богатство на Яворовия музей в София. Благодарение на сговорния ни авторски екип: Иво Милтенов, Донка Билярска, моя милост и /подчертавам приносите й!/ художничката Ива Велинова, която постигна визуално многосъставния и многопластов разказ за Яворовия Път и го постави в подобаващата му изящна сребърна рамка.

Прекрасната ни експозиция е израз на почитта на музейните хора към българския Гений на страданието. Тя е конкрапункт и на все по-видимата разруха на култовата сграда на „Раковски“ 136, в която е Явoровият музей, препродавана и прекупувана от богати частни собственици вече 20 години - с грешни, а вече опръскани и с кръв и барут банкноти... И днес, навръх 100-годишнината от смъртта на Поета, те все още владеят Яворовия музей, без който никой културен българин не би могъл да си представи София и България.

Колеги и приятели, софиянци, граждани на България - всички вие, с които солидарно изповядваме култа Яворов – подкрепете ни и не ни изоставяйте в битката за спасяването на софийският музей на Поета! За да не повтори той трагичната съдба на своя патрон!

И не забравяйте, че Националният литературният музей е една от малките, но твърди духовни крепости по безкрайния Път на Яворов във вечността. В онзи мистичен път, в който Поетът е абсолютно недосегаем, в който куршумът не го лови и никоя отрова не е способна да проникне в кръвта на Словото му - неговото звънко, горестно, провидческо, гениално слово.

Защото Яворов отдавна /и до свършека на вековете/ е поданик на озарените пространства на духовния Универсум.

И шеметно се носи по величествения си световен Път в Пантеона на Словото: „един и същ на битието с урагана...“

                 Катя Зографова, и.д. директор на НЛМ

/Слово при откриването на изложбата /и на Музея за история на София/

22.ХІ.2014 г.

18.00 часа

Националният литературен музей Ви кани на откриване на изложба „Път, на който не съзирам края…“, осъществена с финансовата подкрепа на Министерство на културата.

Изложбата е посветена на 100 години от трагичната гибел на големия български поет и революционер Пейо Яворов.

           Откриването ще се състои в Музей за история на София, на 22 октомври 2014 г. от 18,00 ч. Встъпителни думи: д-р Надежда Кирова-Йовчева, директор на Музея за история на София. Слово: Катя Зографова, директор на Националния литературен музей. В програмата участват още хорът на 91 НЕГ „Проф. Константин Гълъбов“ с диригент Красимира Цуцманова и школата за арменски танци „Наири“ с ръководител Ема Шахинян.

На 16.10.2014 г. Националният литературен музей положи цветя на паметника на П.К.Яворов в двора на къщата музей в София, за да отбележи 100-годишнината от трагичната смърт на големия поет и революционер на България.