На 22.10.2014 г. в ОКИ Музей за история на София бе открита изложбата на НЛМ "Път, на който не съзирам края...", осъществена с финансовата подкрепа на Министерство на културата. Експозицията е посветена на 100-годишнината от смъртта на големия български поет и революционер П.К.Яворов. Събитието бе открито от г-жа Надежда Киров-Йовчева - директор на Музей за история на София. Слово произнесе и.д. директорът на НЛМ г-жа Катя Зографова. В програмата участваха още хорът на 91 НЕГ „Проф. Константин Гълъбов“ с диригент Красимира Цуцманова и школата за арменски танци „Наири“ с ръководител Ема Шахинян.
Официалното откриване постави начало на честванията на Музея за история на София на 100-годишнината от гибелта на П. К. Яворов с продължителност 22 октомври – 5 ноември 2014 г. и любезното партньорство на Координационния съвет на арменските организации в София, Детско-юношеския отдел на Столична библиотека и Фондация „Дарби”.
В 18 дигитални таблаНационалният литературен музей показва по уникален начин жизнения и творчески път на поета и неговите духовни търсения, оставили дълбока следа в българската културна история. Представени са различни ракурси от живота на Яворов – революционната дейност в Македония и Одринско, оригинали на поетически, драматургически и епистоларни творби, безценни предмети от фонда на къща музей „П. К. Яворов“ - София, някои от които ще бъдат експонирани за път в столицата. В тази представителна изложба авторите Иво Милтенов, Донка Билярска, Катя Зографова и художничката Ива Велинова разкриват поета като една от най-значимите личности в българския културен и обществен живот от началото на XX век. „Път, на който не съзирам края…“ се стреми да поднесе цялото документално и веществено богатство на Яворовия музей на ул. Г.С. Раковски“ № 136, без който никой културен българин не би могъл да си представи София и България.
http://news.bgnes.com/view/1194157
„ПЪТ, НА КОЙТО НЕ СЪЗИРАМ КРАЯ...“
Все туй копнение в духът,
все туй скиталчество из път,
на който не съзирам края.
И поглед вечно устремен
напред, към утрешния ден,
без там пристанище да зная...
Уважаема д-р Надежда Кирова-Йовчева, проф. Гаро Мардиросян, проф. Димитрина Нанева, г-жо Вартануш Задикян, скъпи колеги от Музея за история на София и от НЛМ, дами и господа!
Изложбата ни, посветена на 100-годишнината от смъртта на Яворов и финансирана от МК, вдъхновено чете битието на Поета през концепта, през призмата на Пътя. Първото й ниво: Пътят като география на раждането и на възвисяването на Поета в световния пантеон на литературата – от Чирпан, през Поморие и София – до Женева, Нанси, Париж и света. Но траекторията на Яворовото битие разчертава и една още по-сложна духовна и философска картография на Пътя, разпознат от нас като:
- Път към Словото и към братята по перо /в лицето преди всичко на съратниците от кръга „Мисъл“/;
- Път към свободата и към братята по оръжие - Гоце Делчев, Тодор Александров и по-малко известни революционери/;
- Път към Голгота /в образа на великомъченица Македония - Яворовата стигма, Яворовата зееща, незарастваща рана/;
- Път към другите /към арменците, евреите, бежанците/;
- Път към любовта /въплътена в трите съдбовни жени - Дора Габе, Мина и Лора/;
- Жестокият КръстоПът на всички тези пътища. Защото през 1913 г. в гибелно кълбо се сплитат личната драма на Лора и Яворов и огромната болка от загубата на Македония! Поетът притуря това двойно бреме върху кръста, който отдавна е понесъл – както го прозря Гео Милев – в надиндивидуалното, трупано векове българско страдание, заедно с тежката мъка на братята арменци, евреите, човека изобщо. Колко дребна изглежда всяка наша мъка, съизмерена със свръхчовешката устреленост на българския Титан на страданието! Вече 100 години се питаме и питаме: как е могъл Поетът да преживее – със слепи очи и кървящ дух екзистенциалния опит на своята последна година, когато броди нарочен за убиец, изоставен от всички, сиротно самси, сякаш единствено Божията промисъл движи сломената му черна Сянка из софийските улици. Гаснещата му траектория преминава през столичната тълпа с циничния й присмех, през обвиненията на огромна част от българското общество, хладнокръвно наблюдаващо агонията му. Единствено братята от ВМОРО и от кръга „Мисъл“ остават докрай до великия Смъртник. Нека зададем въпроса на една от изследователките му и приемем горчивия хап на истината в отговора му: „От кого беше убит Яворов?” „От жълтата преса, която бързаше да публикува невероятни и скандални измислици за виновността на поета. Убит беше от един бездарен автор на исторически драми, Иван Кравков, чието име днес никой не знае. Този „автор“, тогава главен секретар на Министерството на просветата, си отмъсти на драматурга Яворов в Народния театър, който беше отхвърлил пиесите му. Уволни го още когато поетът е в най-тежко състояние в болницата, „дисциплинарно“. С това Кравков узакони пред обществото клеветата, че Яворов е убиец на Лора. Убиха го юристите от Народното събрание, които му отказаха народна пенсия и го осъдиха на гладна смърт...“ Но Поетът отне на всички тях удоволствието да го унижат докрай, като ги изпревари и сложи достойно, по мъжки, точката на своя живот с куршума от своя браунинг и с последната капка от изпитата отрова. Яворов избра достойния финал на земния си път, Яворов отказа да живее опозорен от низшите духом, с последните пет гроша в джоба... Преди да тръгне в последния си Път - към отвъдното, той ритуално облече дрехата, с която бе воювал за Македония. И сбъдна стиха си:
С кръвта си кръст ще начертая...
И тоя кръст на дух свободен
всегдашният ще бъде път;
за гения ти все по него
разкошни лаври ще растат...
100 години по-късно Яворов грее в нашия български космос като огромна черна звезда, ослепително красива и пронизващо страшна.
Тя озари и нашата изложба, в която ще видите веществени реликви на поета и семейството му, някои от които се показват първица в София; Яворовите оръжия /грузинската кама, подарена му от Гоце Делчев, револверът, с който поетът се самоубива - до единствената снимка, на която Лора се усмихва.../
„Път, на който не съзирам края...“ е най-богатата и проникновена изложба в последните години, сред десетките други, превърнали се в запазена марка за НЛМ. Тя се старае да ви поднесе цялото документално и веществено богатство на Яворовия музей в София. Благодарение на сговорния ни авторски екип: Иво Милтенов, Донка Билярска, моя милост и /подчертавам приносите й!/ художничката Ива Велинова, която постигна визуално многосъставния и многопластов разказ за Яворовия Път и го постави в подобаващата му изящна сребърна рамка.
Прекрасната ни експозиция е израз на почитта на музейните хора към българския Гений на страданието. Тя е конкрапункт и на все по-видимата разруха на култовата сграда на „Раковски“ 136, в която е Явoровият музей, препродавана и прекупувана от богати частни собственици вече 20 години - с грешни, а вече опръскани и с кръв и барут банкноти... И днес, навръх 100-годишнината от смъртта на Поета, те все още владеят Яворовия музей, без който никой културен българин не би могъл да си представи София и България.
Колеги и приятели, софиянци, граждани на България - всички вие, с които солидарно изповядваме култа Яворов – подкрепете ни и не ни изоставяйте в битката за спасяването на софийският музей на Поета! За да не повтори той трагичната съдба на своя патрон!
И не забравяйте, че Националният литературният музей е една от малките, но твърди духовни крепости по безкрайния Път на Яворов във вечността. В онзи мистичен път, в който Поетът е абсолютно недосегаем, в който куршумът не го лови и никоя отрова не е способна да проникне в кръвта на Словото му - неговото звънко, горестно, провидческо, гениално слово.
Защото Яворов отдавна /и до свършека на вековете/ е поданик на озарените пространства на духовния Универсум.
И шеметно се носи по величествения си световен Път в Пантеона на Словото: „един и същ на битието с урагана...“
Катя Зографова, и.д. директор на НЛМ
/Слово при откриването на изложбата /и на Музея за история на София/
22.ХІ.2014 г.
18.00 часа
Националният литературен музей Ви кани на откриване на изложба „Път, на който не съзирам края…“, осъществена с финансовата подкрепа на Министерство на културата.
Изложбата е посветена на 100 години от трагичната гибел на големия български поет и революционер Пейо Яворов.
Откриването ще се състои в Музей за история на София, на 22 октомври 2014 г. от 18,00 ч. Встъпителни думи: д-р Надежда Кирова-Йовчева, директор на Музея за история на София. Слово: Катя Зографова, директор на Националния литературен музей. В програмата участват още хорът на 91 НЕГ „Проф. Константин Гълъбов“ с диригент Красимира Цуцманова и школата за арменски танци „Наири“ с ръководител Ема Шахинян.
На 16.10.2014 г. Националният литературен музей положи цветя на паметника на П.К.Яворов в двора на къщата музей в София, за да отбележи 100-годишнината от трагичната смърт на големия поет и революционер на България.
В рамките на Световната седмица на Космоса Националният литературен музей гостува на Плантериума в гр. Смолян с изложбата "Как ще спреш ти мене, волната..." И.д. директорът на НЛМ г-жа Катя Зографова представи книгата си "Играещата със стихиите".
Изложбата е посветена на 120-годишнината от рождението на поетесата Елисавета Багряна. Известен е нейният интерес към астрономията и близкото й приятелство с големия български астроном Владимир Шкодров.
На 22 постера са показани множество оригинални ръкописи, вещи, снимки и книги с автографи, разказващи за духовните пътешествия на поетесата.
„ИВАН ВАЗОВ: ПЛОВДИВСКИ ХРОНИКИ” 
Пловдивският период /1880-1886 г./ на Вазов бележи истински личностен разцвет на младия, 30-годишен творец, защото в тези 6 години той се изявява като политик, театрал, публицист, просветител и особено като всестранно надарен писател, творец във всички литературни жанрове: поемата /”Зихра”, „Загорка”, „В царството на самодивите”/, мемоаристиката /”Неотдавна”/, пътеписа, детската поезия, драмата и дори мистификацията /”Кихавицата на Саллюста”/. Пловдивските литературни и обществени хроники на Вазов са наистина сюблимни, ако използвам собствената му патосна дума от „Епопея на забравените”. Впрочем, това е една от знаковите теми, които Патриархът твори в столицата на Източна Румелия. Само за 6 години в благодатния духовен климат на града той създава голяма част от своите поетични и белетристични шедьоври – „Сливница”, „Чичовци”, „Немили-недраги”. Неуморно редактира и списва вестници и списания, съставя и превежда като първи духовен мост към Европа знаменитата „Българска христоматия” /1884 г./ с образци на световната поезия /в братско съработничество с Константин Величков/, пише драми, с които подкрепя раждането на българския театър на сцената на някогашния „Люксембург”. И, разбира се най-енергично участва като народен представител в обществения и държавния живот на новоосвободената българска държава. Едно от културните чудеса на България несъмнено е точката на пресичане, могъщото съвпадение на творческия полет на националния ни поет с обществения и културен подем на столицатата на Източна Румелия - Пловдив! И е факт, че когато Вазов пристига в тук, градът му се вижда смущаващо „космополитичен”, но 6 години по-късно вече е преобразен в български, „архибългарски”...
Скъпи съграждани, убедена съм, че това върхово Вазово творческо битие в града на тепетата – с всички шедьоври, което е вдъхновило, е едно от литературноисторическите основания нашият уникален град да бъде достойна европейска столица на културата през 2019 г., макар и не така видимо като археологическите разкрития...
В изложбата са представени множество от най-ценните артефакти, притежание на къща музей „Ив. Вазов” – София, включително и такива от постоянната й експозиция! Първите издания на стихосбирките, писани в Пловдив: „Гусла” /1881/, „Поля и гори” /1884/, „Италия”/1884/, „Стихотворения за малки деца” /1883/, поемата „В царството на самодивите”, драмата „Руска” /1889/, както и илюстрациите към някои от тях. Печатните издания, с които творецът е свързал делниците си: в-к. „Народний глас” /1880-85/, сп. „Наука” /1882/, сп. „Зора” /1885/. Показваме портретни и семейните снимки на поета и неговата фамилия от Пловдив, както и любимите лични вещи на Патриарха – броеницата, писалката, сребърната табакера и цигарето...
Най-разкошната тема в експозицията са двата Вазови юбилея - с безценните дарове, които Патриархът получава: калиграфските поздравителни адреси, изработени от художници като Иван Мърквичка и Харалампи Тачев, морските пейзажи от Евгения Шатц за І юбилей от 1895 г. и от Райко Алексиев за втория, скулпторния барелеф от Андрей Николов и живописните „Цветя” от Елисавета Консулова-Вазова за ІІ юбилей от 1920 г. Та до прелюбопитното меню от гозби с названия, вдъхновени от Вазови герои и произведения, изработено за тържествената вечеря в Юнион клуб от Стефан Баджов. Прави впечатление, че художниците, на които юбилейните комитети са поръчали съответните адреси, поднасят и своите лични дарове на Вазов – например прекрасния живописен „Старец” от Мърквичка. Жестове на приятелска почит му отправят и Жеко Спиридонов, Петър Морозов, Александър Добринов, портретувайки достолепно или шеговито самия него или обичани от поета места. Любопитни за публиката са знаменитата сребърна лира с венец и позлатена панделка, дар за класика от І юбилей, преподарен на Евгения Марс от Вазов. Или сребърният маслинов венец от македонската емиграция; Указът на НВ Борис ІІІ и решението на НС за провъзгласяването на Вазов за народен поет; грамотата на СУ, с която го обявяват за почетен доктор на университета; най-високият и ценен национелен орден „Св.Св. Кирил и Методий” с лента и звезда; златният часовник с монограм от министъра на просвещението Стоян Омарчевски, всички те подобаващо връчени на Патриарха през 1920 г. Като че самият втори Вазов юбилей с неизброимите трогателно искрени, не просто официално скъпоценни дарове, са символичен ритуал, който възвестява, че след националните погроми и покрусата, помрачили до дъно душите на българите, едничък техният Патриарх им е останал. Несъкрушим и възвишен в своята горда осанка! Вазов е всенародното упование, заревото, надеждата, че България въпреки всичко ще се съвземе и ще пребъде във времето...
Какви са пловдивските реликви на обожанието към народния поет? Вазовият ръкопис „Из Източна Румелия”, прекрасната сребърна мастилница от І юбилей; лирата, везана със сърма, с надпис „Загорка”, подарена на Патриарха от неизвестна почитателка; портретната снимка на Вазов от ателието на известния пловдивски фотограф Кавра, 1881 г., с автограф за Бобчев, дипломата, с която той е провъзгласен за почетен гражданин на Пловдив по повод 50 г. от литературната му дейност; веселата бъклица от пловдивския худ. Никола Ботушаров; изящната рисунка от Димитър Андреев-Андрю „Джамбаз тепе, улица”, сравнима с работа на Щъркелов... И не на последно място – ценни архивни документи от фонда на Недко Каблешков в ДАА-Пловдив, подбрани от колегата Владимир Балчев. Това са съхранените паметни знаци от нечуваното, наистина царствено посрещане на Вазов в града на тепетата за втория му юбилей през 1920, когато една улица „Станционна” е преименувана на „Иван Вазов”. На несравнимата обич на пловдивчани Патриархът отговаря с реч – истинска апология на благословено плодотворния за духа му Град: „Да, Пловдив, с хубавата своя история; Пловдив, в който през времето на робството биеше най-силно пулсът на българското сърце; огнището на светлината, което изпрати пожарна искра по всички краища на България, който пръв издигна знамето на борба за черковна независимост и роди славен сонм деятели по народното възраждане; Пловдив, който и подир Освобождението беше в продължение на няколко години политически и духовен център на Южна България, удивляващ чужденците със своя всестранен напредък, със своя интензивен културен живот.
И чини ми се, че тоя духовен подем най-много, ако не всецяло, се дължи именно на Пловдив, на неговото просветено общество, което ме съгряваше със своята отзивчивост и съчувствие; на пловдивската великолепна природа, която ме въодушевляваше; на пловдивското синьо небе и пловдивския въздух. Ето защо, аз се чувствам щастлив в тоя мой втори роден град, дето получих най-чистите си вдъхновения, дето моята муза крепна и моят дух се окрили.”
Катя Зографова,
Директор на НЛМ
(Слово при откриването на изложбата на НЛМ в гр. Пловдив, в програмата на ПРАЗНИЦИТЕ НА СТАРИЯ ГРАД. 23.09.2014 г., 17.00 ч., ДАНЧОВА КЪЩА, УЛ. „Арх. Хр. Пеев” №2)
След откриването на изложбата се състоя и пловдивската премиера на книгата „Неканоничният Вазов”, дълбоко свързана с вдъхновяващите очарования на този град. Тя беше представена от известния и обичан литературен историк Владимир Янев, доцент в Пловдивския университет.