На 07.10.2015 г. в двора на къща музей "Христо Смирненски" в столицата бе представен реализираният проект "Градина на символизма", спечелил втора поощрителна награда на Дарителската програма на Мото-Пфое за опазване на природното и културно наследство на България - 2013 г. Пред гостите прозвучаха за първи път ранни стихове на поета в рецитал на актьора Янко Лозанов. Слово произнесе и.д. директора на НЛМ Катя Зографова.
Националният литературен музей изказва благодарност на дарителя Мото-Пфое ЕООД за финансовата подкрепа.
СЛОВО НА КАТЯ ЗОГРАФОВА ПО ПОВОД ОТКРИВАНЕТО НА "ГРАДИНАТА НА СИМВОЛИЗМА"
Когато преди 5 години изнесох доклада си "Устойчивото развитие - възможност за спасение на музей "Христо Смирненски"на Първата националната кръгла маса на музеите по темата за устойчивото развитие, при мен дойде проф. Мила Сантова и ми каза, че едва ли всички идеи в иначе чудесния ми текст ще бъдат реализирани. Честно казано, тогава аз не вярвах, че и една от тях скоро ще се сбъдне! Бях разработила визията си като предизвикателство към съдбата на музея на Смирненски, който повтаряше тази на патрона си, сякаш го бе посетила и покосила "жълтата гостенка"... Признавам, че като Тома Неверници /ако се заиграя с псевдонима на Тома Измирлиев/ пратихме и проекта си за участие конкурса на Дарителска програма МОТО-ПФОЕ, може би защото вече бяхме губили двукратно надпреварата. За наша изненада този път спечелихме - при това в битка с около 60 проекта, единствени в раздела за културно наследство, за което имах честта да получа награда и диплом за институцията от министър Стоянович.
След тържествения ритуал обаче започна най-трудната част. Домът на Смирненски, затворен за посетители от 2007 г., не беше ремонтиран, покривът бе в тежко състояние, градината се бе превърнала в истинска джунгла в центъра на София, а на мястото на откраднатия улук, директно от фасадата на сградата беше прорастнало цяло дърво. Гледката бе красноречива и се съдържаше в едничка дума: РАЗРУХА. Понякога идваха писатели да си правят селфита пред нея, за да демонстрират колко са загрижени за Смирненски, но не правеха нищо повече освен постове на суетата си във Фейсбук. Появяваха се и журналисти, които завираха камери в най-грозните гледки на проблемната сграда, но не търсеха решение за възстановяването на музея, а евтина сензация. Но има хора, които истински ги боли! И стават все повече, както личи от интернет-петицията "Да спасим музея на Смирненски" от това лято, подкрепена от няколко хиляди граждани на България.
Разбира се, най-загрижени сме в Националния литературен музей. Още щом домът на Юношата на българската поезия получи нотариален акт за държавна собственост, храбрите момичета от екипа ми запретнаха ръкави и започнаха преборването на проблема с битовата му разруха! Началото бе дългоочакваният ремонт на покрива, за да спасим сградата. Задължени сме на Министерство на културата за финансовата подкрепа, без която картината днес щеше да е още по-угнетяваща. От цяло сърце благодаря за последователната и успешна грижа за този тежък обект на главната уредничка Соня Кирицова, без да пропускам незаменимата ни художница Ивелина Велинова, нито Донка Билярска, Станислава Чешмеджиева, Костадинка Горанова, Иво Милтенов...
Днес, благодарение на спонсорите от МОТО-ПФОЕ и здравата работа на младия ми екип, с радост откриваме един от най-оригиналните и изстрадани обекти на НЛМ. Това се случва знаково през октомври. Защото ГРАДИНАТА НА СИМВОЛИЗМА Е ЕСЕННА - малко тъжна, много романтична, тиха и замислена, изпълнена с тайни кодове и интелигентни внушения... Уви, прекрасната градина все още е в печалния контекст на сградите на музея, затворен за посетители, което сякаш още повече откроява контрастна помежду им. Но нека да мислим за красивата си рожба като за поредна стъпка в каузата за възстановяването на музейната функция и преобразяването на пространството "Смирненски" в един бъдещ културен и фестивален център! Духовно необходим и пръв по рода си в столичната община "Възраждане".
Събитие в събитието е и представянето на малко известни и съвсем непознати и непубликувани ранни творби на Смирненски, които открихме в неговата изумителна "Микроскопична енциклопедия" от 1919 г. - до рисунката на символистична градина от неговия приятел Тома Григоров, която даде образ на изящната поканата, с която ви събрахме днес в закътаното дворче на фамилия Измирлиеви.
Уважаеми гости, днес ще чуете стихове на поета, които ще прозвучат за пръв път пред публика в изпълнение на актьора и наш нов колега - Янко Лозанов. В тях ще откриете и символните образи на цветя, и поразителни аналогии с днешния ден и неговите порутени храмове... Но затова сме тук на земята музейните хора - за да разчистваме затрупаните пътища към духовните храмове!
Катя Зографова
7 октомври 2015 г., 11,30 ч.
Сенки
1
Не бяха цъфнали, не бяха още
Те-белоснежните цветя
На любовта
И дълги дни и дълги нощи
Очакваха да
Мине тя.
*
Но дойде есен златодреха
Не мина тя, не дойде тя
И в самота
Пред скръбна привечер умряха
Те –нецъфналите цветя.
2
Порутен храм в забрава тежка тъне
Разбит кумир край гръмнат дъб
Стени обрасли в бурени и тръни,
Наоколо пустош, пустош и сън е…
В душата скръб, пред поглед тъп
Блуждай и гасне спомен скъп.
*
Уж ден, а мрак е непрогледен
Из него демон зъл цари
И съска там смехът му леден,
А аз вървя кат призрак бледен.
Отпред гори и канари,
Отпред пътеки без зари…
Цветя посадих, а събрах коприва,
Потърсих истини – навред лъжи;
Любов разпръсвам – злоба ме облива,
Запаля свещ – тъма ме пак обвива…
Глава тежи, душа тежи-
Душа ми кой ще освежи?...
Христо Смирненски
СЛОВО НА КАТЯ ЗОГРАФОВА - И. Д. ДИРЕКТОР НА НЛМ ПРИ ОТКРИВАНЕТО НА ИЗЛОЖБАТА "ПРОСВЕТИТЕЛЯТ ТОДОР ВЛАЙКОВ" В НАЦИОНАЛНАТА БИБЛИОТЕКА "СВ. СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ" НА 03.09.2015 Г.
Уважаема г-жо Дончева, драги потомци на Тодор Влайков, уважаеми представители на Международна фондация "Фридрих Науман", без които тази изложба нямаше да бъде факт, скъпи колеги и приятели, дами и господа,
Ще започна с високия призив на самия Тодор Влайков: "БЪДЕТЕ ПОЧТЕНИ ХОРА!" Наистина, достатъчно е да се вгледате в благото и мъдро Влайково изражение от фотосите в изложбата ни, за да признаете, че замислената му усмивка под големия лоб магнетично ви привлича, кара ви мигновено да му се доверите и да го обикнете. Защото фигурата на Дядо Влайков излъчва автентизъм! Такъв е и всеки ред, написан от неговата талантлива ръка. Най-изразителното свидетелство за това Влайково очарование открих в един непубликуван кратичък спомен на Фани Попова-Мутафова, който се пази в НЛМ. Писателката непринудено разказва, че когато бършела прах от книгите в библиотеката си, внимавала да заобикаля Влайковите. Опасно било, защото ако все пак извадела негова книга, неизбежно се зачитала в прекрасните страници, не можела да спре и да си продължи работата си... В тази наглед битова историйка е концентрирана цялата магия на признатия сладкодумник да разказва своето "Преживяно". Безспорно е, с този свой тритомен шедьовър Влайков ще остане във високия класически свод на българската литература. Колко малко обаче знаем днес за политика, политическия писател, за общественика и публициста, за "сговориста" Тодор Влайков. Авторската изложба на Румяна Пенчева, посветена на 150-летието му, цели именно това цялостно възкресяване на изключителната личност на един от забравените строители на съвременна България - писателя, радикалдемократа, радетеля на кооперативното движение, парламентариста Тодор Влайков. Малцината, които издълбоко познават делото му, го обожават. Неслучайно възстановиха Радикалдемократическата партия в зората на демократичните промени. Мнозина литератори дори станаха политици заради обичта си към Влайков... В знак на почит към невероятната му политическа биография. Биография на един изключителен МОРАЛИСТ в най-красивия смисъл на това понятие, на ВЯРВАЩ ХРИСТИЯНИН, спасителен коректив на непробиваемата продажност на вечните политическите партизани в изтерзаната ни държава. Влайков е рядък и ценен политически екземпляр в историята ни, той е почти абсолютното изключение, което по други, хуманистични, а не всевалидните прагматични критерии би трябвало всъщност да бъде правило. При това в пошлото си обкръжение почтеният човек Влайков не изглежда като Дон Кихот, не е наивното старче от кривата оптика на тоталитарните времена, което полусляпо, водено от дъщеря си Радка, тича да се бори за човешки правдини... Дори в старост и болест, Влайков запазва достолепието си. Никога не се превръща в сянка на непреклонния боец срещу личния режим на Фердинанд, срещу авторитарното управление на Стамболийски, срещу гоненията на българските евреи, срещу гибелното въвличане на България на страната на Централните сили в Първата световна война. Тогава Влайков подписва антивоенния "Кръстев позив" на 50-те българи, пръв от които е Иван Вазов... Влайков е от една кръвна група с политически идеалисти като Алеко Константинов или Найчо Цанов, най-рядката, май окончателно и безвъзвратно изчезнала днес... Той сякаш няма аналогия в българския политически живот, в който присъства цели осем мандата като депутат. Европаралелите са по-уместни - можем да направим съпоставка фигури като тази на Фридрих Науман. (Неслучайно Международната фондация на негово име финансира изложбата ни). Факт е: "вълчите нрави на тогавашния политически живот не го увълчиха", с възхита възкликва за Влайков съгражданинът и брат по перо Веселин Андреев. И ако това е безпрецедентен, но безспорен факт, то познавачите на Влайков продължават да спорят относно финала на политическата му кариера. Той сам избира да напусне политиката - рязко и окончателно, така както преди това е сложил точка на писателството си, за да се впусне за 30 г. в политиката. В обстойния си предговор към "Преживяното" В. Андреев твърди, че той е завършил политическата си дейност с крах, макар крах със смисъл на морална победа. Но изводът му е горчив: "За цял четвърт век Влайков се отдава на политиката. От това загуби много самият той. Загуби нашата литература. Загубихме много всички". Проф. М. Неделчев, един от ревностните влайкови политически последователи и апологети, е категоричен за жеста на оттеглянето му през 1931 г.: "Но ако сговористката стратегия наистина е спасила страната от пълзящата,разпростиращата се и свирепстваща гражданска война, то тази политическа саможертва на остаряващия политик и писател си е струвала наистина".
Може би затова днес с огромно удивление и възхита преоткриваме феномена Влайков. Възкресението на делото му е заслужено, защото той и днес се извисява недостижим и като образец за морал в политиката, и като еталон за писателско майсторство, като пример за бащинска обич към младите (Да не забравяме симпатичната практика да „гони” дори дебютиращите в сп. „Демократически преглед” автори, за да им връчи неочаквано хонорар. Тази почтена щедрост обяснява може би изключителната колекция книги с признателни автографи за „опълченеца” Влайков от представители на българския модернизъм като Чавдар Мутафов, Светослав Минков и мн. др).
През 2004 h= по оригинален начин бе преиздаден недовършения му роман "Депутатът Делчо Жабурков", като внукът му Радко Влайков, на свой ред минал през политическа кариера, специално написа своята версия за това какво е да бъдеш депутат - 100-г. по-късно. Забележителен проект! През 2013 г. проф. д-р Г. Близнашки преиздаде най-смелата книга на Влайков от 1910 г.: "Личният режим у нас. Бележки върху неговото развитие и върху условията за премахването му", през настоящата юбилейна година изд. "Български писател" ни срещна с автобиографичните му "Завои", а проф. Неделчев написа приносни "страници за Т. Влайков" - със същото заглавие, което носи изложбата ни - "Морал и политика". НЛМ се гордее, че притежава архивно и книжовно наследство, с което можем да направим релефна възстановка на уникалния профил на Тодор Влайков и неговата интелигентна и обичлива фамилия. Преди години получихме и дарение от наследниците на дарителската фамилия Влайкови. Благодарение на богатия Влайков фонд и на изследователското старание и обич на Руми Пенчева към световете му, днес ние имаме тази вдъхновена изложба. Искам накрая да благодаря и на скулптора Александър Хайтов, който също, съвършено в духа на Влайковото благородство, ни дари прекрасен барелеф на писателя - копие на този в с. Мирково, където е създадена първата кооперация в България.
На добър път на изложбата - нашият юбилеен дар за 150-летието на словобудителя и моралния дарител на нацията Тодор Влайков!
Катя Зографова, и.д. директор на Националния литературен музей
снимка: НБКМ
снимка НБКМ
СЪХРАНЕНИЕ НА БЪЛГАРСКОТО КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО
От м. май 2015 до м. април 2016 г. Институтът за литература в партньорство с Националния литературен музей и Столична библиотека ще изпълнява проект по Мярка 2 „Документиране на културната история“ на Програма БГ 08 „Културно наследство и съвременни изкуства“ под надслов „Българската литературна класика – знание за всички. Неизвестни архиви и културни контексти“. Безвъзмездната финансова помощ за изпълнението му е в размер на 192 272 евро.
Проектът цели събиране, систематизиране, познавателно обогатяване, дигитализиране и съхраняване за поколенията на културното наследство на 13 българските литературни класици – Петко Р. Славейков, Иван Вазов, Михалаки Георгиев, Пенчо П. Славейков, Пейо Яворов, Елин Пелин, Николай Лилиев, Христо Смирненски, Асен Разцветников, Елисавета Багряна, Никола Вапцаров, Фани Попова-Мутафова и Димитър Димов, както и популяризирането му сред широката общественост, създаването на свободен достъп до него и превръщането му в източник на информация, идеи и методологически стратегии за бъдещи културно-образователни продукти.
Проектът предвижда създаването на три дигитални центъра за културно наследство в трите партниращи си институции и изработката на интегрален културно-образователен продукт, който да задоволява интереса към българското културно наследство на разнородна аудитория (широката общественост, учащи, специалисти, социални групи в неравностойно положение (роми), българските училища в чужбина).
Класиците на българската литература ще бъдат представени чрез непознати и уникални материали от персоналните им литературни архиви –ръкописни и печатни документи, изображения на предметни артефакти, фотодокументи, единични листове от периодични издания, материали за културно-историческия контекст и творчеството им, съхранявани в Института за литература, Националния литературен музей и Столична библиотека, и чрез цялостни литературоведски профили, които ще включват знание за културно-историческия и литературния контекст, биографична информация за авторите, познание за творчеството им, уникален библиографски каталог на публикациите от и за тях в българския периодичен печат. Така ще се конструира пълна, но достъпна в познавателно отношение представа за творческите фигури, литературното и културното им наследство, за неговия български и европейски контекст.
В специален раздел на уеб базираното дигитално хранилище ще бъде изграден богат дигитален фонд на ромската култура през ХХ век,от която ще бъдат дигитализирани книги, периодични издания, фотодокументи и други материали, представителни за нея. За целта ще бъде оборудван един мобилен дигитален център за ромска култура, ще бъдат обучени ромски младежи, които да работят в него и да създават вторични образователни продукти въз основа на дигиталния ресурс. Така ще бъде изпълнено изричното условие на донорите на програмата 10% от бюджета на проекта да се използва за ромската общност в България.
Ръководител на проекта е доц. д-р Елка Трайкова от ИЛ – БАН.
Координатори от трите институции са: Катя Зографова (НЛМ), доц. д-р Пенка Ватова (ИЛ – БАН) и Юлия Цинзова (СБ).
СЛОВО НА КАТЯ ЗОГРАФОВА ПО СЛУЧАЙ НАГРАЖДАВАНЕТО Й С НАЦИОНАЛНАТА НАГРАДА ЗА ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА "НЕШО БОНЧЕВ" - ГР. ПАНАГЮРИЩЕ
Уважаеми г-н Чипев,г-жо Матанова, г-жо Македонска, г-жо Барова, доц. Шопов, скъпи съграждани,
За мен като панагюрка е особено висока чест удостояването ми с националната награда за литературна критика „Нешо Бончев“. В началото на годината Съвета на европейската научна и културна общност ми връчи златна монета „Писменост“ за значими приноси към българската култура, носителка съм и на други международни и национални отличия, но никога не съм била така неизказано щастлива, както ме кара да се чувствам днес призът на името на първия български критик - панагюреца Нешо Бончев. С него освен малкото ни отечество ме свързва и съзнанието, че литературната критика е високоотговорна мисия. Макар да е първият на това трудно поприще, Нешо Бончев е въоръжен със завидно висок, наистина европейски критерий! Може би защото е познавач на античната и западноевропейската литература, защото е превеждал Омир и Шилер, защото е владеел старогръцки и латински, руски, италиански, френски и немски езици, той е съсредоточен върху класическите образци на литературата. И е безпощаден към даскалската поезия, не търпи „блудкавий език“, нито „мъгливи“ и „неразбираеми“ писания, не се колебае да критикува дори близките си приятели Марин Дринов и Райко Жинзифов, когато не е съгласен с тях. Критиката му е влиятелна и действена: факт е, че Марко Балабанов след нея се отказва от редактирането на „Читалище“, а Григор Пърличев изгаря превода си на „Илиадата“. Проф. К. Иречек нарича Нешо Бончев „онзи огнен писател“, Ботев му изразява огромната си симпатия, като го защитава с думите: „от критиката се изисква само една гола истина, а изказана ли е тази истина хладнокръвно или нехладнокръвно, пристрастно или безпристрастно – това зависи от темперамента на критика“...
С големия Нешо Бончев ме свързва онази „панагюрска кръв", която означава честност и пределна взискателност, каквито и врази да ти навлече неподкупната съвест и непробиваемата естетическа позиция. Жаркият темперамент прави словото магично, орфическо. Нешо Бончев с възвисения си дух е също едно от панагюрските съкровища, с които трябва да се съизмерваме! Считам за дълбоко символичен факт, че днес приемам високата награда в това знаково място – трезора на панагюрския исторически музей!
На 25.03.2015 г. във фойаето на втория етаж на Националната библиотека "Св. Св. Кирил и Методий" се състоя премиерата на книгата "Знаменити, Забравени,Забранени" с автор Катя Зографова - и.д. Директор на Националния литературен музей. На грандиозното събитие присъстваха повече от 120 души сред които Григорий Вазов, Владимир Пенев, Виолета Пенева - наследници на знаменитите творци на българската литература; потомците на "забравените" имена - Димитър Красински, внуците на Димитър Подвързачов и Стилиян Чилингиров, внукът на Емануил Попдимитров; наследниците на "забранените творци" - дъщерята и внучката на Мирослав Минев, дъщерята и синът на Лео Коен, на Йордан Стубел и др. Сред гостите се открояваха имената на видните изследователи на литературното наследство - доц. Йордан Василев, проф. Михаил Неделчев, доц. Елка Трайкова, проф. Иван Сарандев, проф. Петър Велчев. Премиерата уважиха и голяма част от музейната колегия от НЛМ, директорът на Музей за история на София" - д-р Надежда Кирова - Йовчева, представители на форум "Българка" и на Дамския литературен салон "Евгения Марс.
Официалното събитието бе открито от проф. дфн Боряна Христова, директор на Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”. В своите уводни думи тя сподели, че за нея е удоволствие да е част от събирането, посветено на тази „забележителна, забавна и знаменателна книга”. Допълнително настроение и дух по време на събитието придадоха музикалните изпълнения на пиано и цигулка на Зорница и Йосиф Радионови - мазурка от Вияновски, песен от Панчо Владигеров, тангото "La cumparsita".
Книгата бе представена в детайли от проф. Алберт Бенбасат, а г-н Игор Чипев от Министерството на културата прочете решението за връчването на Катя Зографова на националната награда за литературна критика „Нешо Бончев” . В нейна чест беше прочетен и поздравителен адрес от името на г-жа Галина Матанова, заместник-кмет „Хуманитарни дейности” на община Панагюрище и от проф. д-р Лъчезар Цоцорков - председател на Надзорния съвет на "Асарел-Медет" АД.
