НАЦИОНАЛЕН ЛИТЕРАТУРЕН МУЗЕЙ

На 20 декември 2014 г. в къща музей "Никола Вапцаров" се проведе коледна литературна работилница за малки и пораснали деца - с участието на наследници и роднини на български писатели и поети. Националният литературен музей бе подготвил интригуваща програма за най-малките, а техните родители се потопиха в предпразничната атмосфера на 20-те години на XX в. с коледните рецепти на Елисавета Багряна, Анна Каменова, Пенка и Христо Чолчеви, Тодор Влайков и др. - приготвени майсторски от ресторант "Checkpoint Charly", а некои лично от писателските наследници. С присъствието си във "Високото пространство" ни удостоиха Елисавета Шапкарева, Мая Вапцарова, проф. Валерия Фол, Александър Чолчев и др., които споделиха с посетителите интересни спомени за именините си роднини, а всички заедно се насладихме на прекрасните кулинарни изкушения.

http://bnt.bg/news/kultura/lyubimite-kulinarni-retsepti-na-ba-lgarski-pisateli-i-poeti

На 10.12.2014 г. в НДК се състоя тържествена вечер по случай 105-годишнината от рождението на Никола Йонков Вапцаров. Организатори на събитието бяха Министерството на културата на Република България, Националният литературен музей, Българската академия на науките, Съюзът на българските писатели  и Националният дворец на културата. Зала 7 бе препълнена с културни дейци, народни представители, творци и родственици на Вапцаров, които отдадоха почит и заслужено уважение пред живота и творчеството на поета. Зам. министърът на културата Боил Банов прочете приветствено обръщение от името на министъра на културата Вежди Рашидов, а слово произнесоха председателя на СПБ Боян Ангелов, режисьорът Мая Вапцарова, председателят на БСП Михаил Миков, и.д Директорът на НЛМ Катя Зографова и множество други гости и почитатели на големия поет. На тържествената вечер бяха изпълнени много от непреходните стихове на Вапцаров, а програмата продължи с музикалното участие на  Неврокопския ансамбъл за народни песни и танци от Гоце Делчев.

СЛОВО НА КАТЯ ЗОГРАФОВА ПО СЛУЧАЙ 105-ГОДИШНИНАТА ОТ РОЖДЕНИЕТО НА Н. Й. ВАПЦАРОВ

Уважаеми народни представители, г-н зам.-министър на културата, г-н Председател на СБП, драги домакини от НДК, г-жо научен секретар на БАН, Вапцарови наследници и почитатели, скъпи колеги писатели, критици и журналисти!

105 г. след рождението на Никола Вапцаров - уникалния Огняроинтелигент на България и на света, с ръка на сърцето трябва да признаем, че той все още остава недопрочетен, недооткрит и недоразтълкуван от нас, литературните историци. При това не само с ръкописното си наследство, огромната част от което пазим ние в последния му дом на ул. „Ангел Кънчев“ 37 в София. Не толкова и с неизвестните си ръкописи и разсекретени архиви, разпръснати из другите частни и държавни хранилища. Вапцаров е все повече „изгубен“ за новите поколения с прекрасните си детски стихове, някои от които притежават виртуозен двоен код, който позволява да бъдат четени и като детски творби, и като метафора на Втората световна война. А колко са българските и световни поети, които умеят да адресират посланията си така красиво „двойнствено“ – едновременно и към свежото възприятие на детето, и към гражданската съвест на възрастния? Ето заради този непростим дълг към Вапцаров, когото познаваме като че ли само и единствено като автор на „Моторни песни“, НЛМ с подкрепата на МК издадохме и разтълкувахме книжката „Стихотворения за деца“, илюстрирана от младата художничка Капка Кънева.

Звучи немислимо, но смея да твърдя, че сме „пропуснали“ дори текстове, които са включени в знаменитите „Моторни песни“ – като „Любовна“ или „Хайдушка“, която в замяна на изследователската ни немара пък се пее и като народна песен, и от Мишо Белчев... Считам и себе си обект на тези критични думи, защото преди да стана директор на НЛМ, бях уредник на Вапцаровия музей. В тези 7 години обвързах съдбата си и с вапцарознанието, и с мисията за спасяването на софийския музей. Всъщност точно в тази зала, препълнена, както и днес, в началото на новия милениум се зарекох – с вапцаровска вяра и куража на панагюрската си „лудост“, че ще преобразя отблъскващо мрачния и изоставен на произвола на времето последен дом на поета в модерен културен център. Днес, 10 години по-късно, КМ „Н.Вапцаров“ е не само с реставрирана автентична битова част, но и смея да твърдя - най-технологично оборудваният литературен музей на България. Това му отива на Вапцаров – техника по образование и романтика на машините. В трите нови зали с мултимедия, наречени „Високото пространство“ се случват не само обичайните рецитали, изложби и книжни премиери, но и неустоими събития, ориентирани към младите публики и към най-малките – нашите деца и внуци. Те също има защо да обикнат Вапцаров!

НЛМ, съвместно със СБП откри честванията на Вапцаровата годишнина в София на 24 ноември с изложба от художествените трезори на музея и с ръкописи на поета, сред които Кафявата тетрадка с шедьовъра „История“, сред които прозвуча рецитал на значими български поети с творби, посветени на Вапцаров. На нас ще се падне честта месец по-късно и да закрием националната програма. Сутринта на 20 декември във „Високото пространство“ ще се случи нашата коледна литературна работилница, в която ще има подаръци в стихове за децата, а докато малчуганите се забавляват, възрастните ще бъдат изкушени с истории и рецепти из архивите на български писатели...

В живота и в поезията си Вапцаров бе бунтар и новатор, един истински свободен и безбрежен морски дух. Затова и ние сме длъжни да търсим необичайни нови пътища към световете му. За 105-та годишнина на световния банскалия замислихме именно в неговия музей новата си програма „Семейна събота в моя музей“, която го преобрази в територия на детската фантазия.

И понеже днес всеки от нас, застанал на трибуната, изпълнява своя любима творба от или за Вапцаров, нека и аз ви предложа своята. Тя е най-яркото психологическо свидетелство, че поетът, загубил своя 8-месечен младенец, не само безкрайно е обичал децата, не само едва година след смъртта на сина си Йонко е започнал да пише за тях, но до самата си смърт не се е разделил с детето у себе си, чувствал се е едновременно старец и дете по душа. Знаменателен факт е, че запис на това стихотворение откриваме и в Карирания бележник, но и в предсмъртната тетрадка „Сампа“, която преди няколко години ни бе дарена от дъщерите на Младен Исаев. В нея за последен път в затвора Вапцаров записва с ръката си и с кръвта на сърцето си 7 свои творби. Сред тези сакрални поетически завещания е и стихотворението без заглавие „Ще бъда стар...“

Ще бъда стар, ще бъда много стар,

ако остана след погромите, разбира се, -

като окъсан рибен буквар,

модел хиляда осемстотин и четирийсе.

Тъй както малките деца разлистват

и почват със картинките – от края,

така и мене днеска ми се иска

за бъдещето да си помечтая.

Защо пък не? В мечтите няма цензура,

мечтите греят в синкава прозрачност.

А по-добре е да подгониш ветъра,

отколкото да седнеш и да плачеш.

Na 24.11.2014 г. в къща музей "Никола Вапцаров" - София се проведе литературна вечер, посветена на 105-годишнината от рождението на поета, организирана от Националният литературен музей, Съюзът на българските писатели и режисьорът Мая Вапцарова. Слово произнесоха г-н Боян Ангелов - председател на СПБ и Катя Зографова - и.д. Директор на НЛМ. Свои стихове, посветени на Вапцаров, прочетоха изявени съвременни български лирици. Бе излъчен и филм за великия български поет, дело на неговата племенница -  Мая Вапцарова. http://video.bgnes.com/view/52146

На 7 ноември 2014 г. във фоайето на филмотечно кино "Одеон" бе открита изложбата "Отвъд Бариерата", посветена на 100-годишнината от рождението на Павел Вежинов и финансирана от Министерство на културата. Слово произнесе и.д. Директорът на НЛМ Катя Зографова, а сред гостите бяха г-жа Павлина Делчева-Вежинова, Директорът на Националната фимотека г-жа Антония Ковачева, Директорът на Столична библиотека г-жа Юлия Цинзова и фотографът г-н Иво Хаджимишев, който подари на НЛМ диск с фотопортрети на български писатели.

                                                                                         ОТКРОВЕНИЯ ВЕЖИНОВИ

                                                                           /100 г. от рождението на Павел Вежинов/

         Първата българска писателка, родена в София, е Багряна, само дето тя се изживява като чедо на Сливен с главоломните му стихии. За Павел Вежинов обаче е извън всяко съмнение: стопроцентов софиянец - от люлката до гроба! Първият му адрес е пролетарски, последният – аристократичен – ул. „Оборище” №1, където негови съседи по етаж са семейството на проф. Вера Ганчева, а на по протежението на улицата живеят Анна Каменова и акад. Петко Стайнов, професорите Любомир Тенев и Здравко Чолаков, писателят Йордан Радичков, актьорите Маргарита Дупаринова и Апостол Карамитев /знаменитият „Специалист по всичко” във филма, чийто сценарий Вежинов пише специално за него/. Никола Гугов, както е истинското име на бъдещия писател и сценарист, е роден в бедняшката Драз махала, някъде между булевардите „Мария Луиза” и „Козлодуй”. Днес това е самият столичен център, но преди 100 лета е на границата с „гетото” „Ючбунар”, както го нарича Вазов в едноименния си разказ. Може би затова първата книга на Вежинов „Улица без паваж” е посветена на обитателите на градската периферия, може би затова той е с борчески леви убеждения, за които доста си пати на младини – изключват го от гимназията. Може би затова първото му стихотворение от 1932 г. е публикувано в комунистическия в-к „Жупел”? И все пак, Вежинов не би бил Вежинов, ако още в началото на 40-те години години вече не е изкушен да изследва и „другата страна на медала” - модела на живот на представителите на т.наречената висша буржоазна класа със сложните им психически лабиринти, интимни страсти и обсебености, кризи. Когато „Синият залез” се появява след народната победа през 1947 г., безостатъчно бива заклеймен от критиката на социалистическия реализъм, задето е „изместил центъра на романа от обществено-политическата проблематика към личната, по-специално любовно-еротичната и биологично-половата” /в. „Работническо дело”, бр. 57 от 1948 г./ Ето как левичарят Вежинов се оказва автор на инкриминирана книга, която се появи за нов живот едва през 90-те години на ХХ век – в поредицата „Новолуние” на изд. „Хемус”. Чест прави на Вежинов, че е написал книга като „Синият залез”, но още повече, задето цял живот е отстоявал свободата в частното си битие, почти скандално от гледна точка на правоверния социалистически морал...

Творецът ни е оставил следната изповед: „Ако не зная каква точно е съвършената личност, поне съм сигурен каква е несъвършената. Според мен това е равнодушният или по-точно – безчувственият човек. Не вярвам в нищо – ни в идеали, ни дела, ни мисли, които не са породени от чувства и не могат да се изразят чрез чувството...”

Затова аз няма да провя цялостен обзор на Вежиновото творчество и да давам оценка на авторските му постижения в областта на разказа, повестта, романа, спортния пътепис, детско-юношеската литература и филмовата сценаристика, а ще ви предложа личните си, дълбоко емоционални акценти върху световете на този „изтънчен апарат за човешко самопознание”, както го нарича проф. Светлозар Игов.

През 60-те години на миналия век аз и моето поколение открихме Вежинов с криминално-приключенските му четива. Факт е, че в детството си жадно ние поглъщахме „Следите остават” и „Произшествие на тихата улица”, книги, които неслучайно се радват на по 5-6 издания.

Но истинското откровение Вежиново за мен бяха разтърсващо необичайните, странни, раними, летящи момичета, неговите изумителни женски героини от 70-те години. Може би защото още от студентски времена съм колекционерка на биографии на забележителни жени, бях просто потресена и от текста на повестта, и от кинопревъплъщението на изострената, изящна, сякаш чуплива героиня на изгряващата Ваня Цветкова в партньорството й с Инокентий Смоктуновски в „Бариерата”, българският филм на филмите на младостта ни. Вежиновите женски създания бяха невиждан пробив в схемата на социалистическата матрица, която произвеждаше корави, яки българки, устояващи на всички исторически и жизнени изпитания! Новаторските му героини бяха болезнени, свръхсложни, модерни, европейски, гибелно красиви в божествената си лудост! Бяхме хипнотизирани от Вежиновите жени с тяхната полуда за полети над битовото и ординерното! Пожелавахме на всяка цена самите ние да се извисим ОТВЪД БАРИЕРАТА! Но да припомним дефинициата на самия писател: „Какво разбирам под „бариера” – прескачането на бариерата на посредственото мислене и по-трудно постижимото – бариерата на чувствата”.

Още в първия си философско-психологически роман „Звездите над нас” от 1966 г. писателят отривисто е прескочил бариерата на социалистическата проза с нейните производствени и политически недоносчета /на които и той е платил данък с романа си „Сухата равнина”/. Днес колегите от СБ откриват своята „звездна” изложба, посветена на Вежинов, утре вечер и ние ще открием своята, наречена „Отвъд бариерата” в кино „Одеон” и посветена на диалога между литературата и киното в творчеството на нашия велик, безкрайно талантлив и многопосочен столетник. Убедена съм, той заслужава всяко събитие от амбициозната програма, която му е посветила Столична библиотека под патронажа на кмета на София г-жа Йорданка Фандъкова и с толкова много забележителни партньори! Защото Павел Вежинов е един от най-проникновените, най-нежните и най-жестоките прорицатали в модерната човешка психика, но и в глобалната визия за света, завещани ни във фантастичните му романи. За твореца са писали най-дълбоките литературни историци: Минко Николов, Светлозар Игов, Румяна Узунова, Атанас Свиленов, тълкували са го приятелите и братята по перо Веселин Андреев, Дико Фучеджиев Димитър Гулев, Владимир Зарев, негов приемник в емблематично сп. „Съвременник”. Но магнетичната, вълнуваща, автентична вселена Вежинов и днес, 100 години след рождението му, е все така свежо интригуваща, недоразчетена, абсолютно актуална за нас, поданиците на новия милениум. Нека големият Вежинов юбилей бъде щастлив повод да преоткрием още по-дълбоко тръпката от загадъчно красивите психологическите бездни, сривове и призвездни духовни полети отвъд всяка бариера в неостаряващите му литературни и филмови светове!

         Катя Зографова, директор на Националния литературен музей