Поет, белетрист, публицист, преводач от висока проба. Общественик и родолюбец. От онези, които се срещат рядко днес. Словото за него бе перо и меч. Смисъл и съдба.
Роден е на 30 септември 1935 г. в Бургас, в семейството на бежанци от Беломорска Тракия. Този факт белязва цялото му творчество, пренесло носталгията на прокудените през годините от 1913-а до днес: „Родината в човека е по-необятна от родината в пространството! В пространството родината може да се загуби... Страшно е, но е още по-страшно, ако родината престане да съществува в човека, ако изчезне от него или ведно с него“.
Работи като редактор и главен редактор на множество списания („Отечество”, „Родолюбие”, „Картинна галерия”) и вестници („Литературен фронт”, „Литературен вестник”, „Камбана”, „Тракия”), както и на отговорни длъжности в Радио София, БНТ, посолствата ни в Куба и Мексико, СБП и др.
Носител е на множество международни и национални литературни награди и почетни отличия.
Автор е на над 30 книги с поезия, проза, есеистика и публицистика, сред тях: стихосбирките „Предчувствие”, „Дългосвет”, „Всекидневен човек“, „Лунна родина“, „Странник“, „Останали стихотворения“, „Едни и същи думи“ и др.; романите „Попътна повест“, „Възречени от Манастър“, „По следите на норвежеца“, „Душа на друг човек“; есеистико-публицистичните книги „Всекидневно човечество“, „Отдалече път и надалече“, „Всекидневен човек, всекидневно човечество. Разговори с Никола Инджов“ (в съавторство с Димитър Костадинов), „Приписки към времето“, „Българогласни. Българокръвни. Българоглави“. Тракийски идеи, съдби и събития”, книги за СССР, Армения, Куба, Америка и др. В негов превод от испански, португалски, руски и сърбо-хърватски езици излизат стихове на Александър Прокофиев, Виктор Хара, Пабло Неруда, драмата „Фуенте овехуна“ на Лопе де Вега, поезия на маите и ацтеките, поезия на убити латиноамерикански поети, латиноамериканска доколумбова, класическа, съвременна и устна днешна поезия и др.
Като всеки истински писател Никола Инджов сля в едно слово и дело, поезия и живот. Не се отказа от идеите на своята младост до край. Съхрани до край верността си към отечеството, което знаем днес, и към онова отечество, по неговите думи, „останало извън пределите на държавата, но съхранено в пределите на днешни хора“. Затова стихотворението си от 1966 г. той постави като мото към романа на носталгията си „Възречени от Манастър”, излязъл в началото на 21-и век:
Пред мене няма никой вече,
отиде си и моят род.
Той бе възрасъл с праживот
и бе с праимена възречен.
Върху калековци и лели
земя отдавна се пласти
и аз ги спомням по черти,
които в мен са се прелели.
Лицето ми наполовина
е там, оттатък, и мълчи,
но в синовете ми личи
все още образ непреминал.
Прилитат по дъждовно време
човеци ангелски в света
и преродени от смъртта
обземат ми живота земен.
Кръвораздел се в мен разсейва
и аз съм неизменно друг:
на север – породен от юг,
на юг – преиначен от север.
Предвид извънредното положение, поклонението пред писателя, общественика и човека Никола Инджов ще извърши всеки сам в душата си.
Неговото последно желание е прахът му да бъде разпръснат над Бяло море.
Бог да го прости!
Мир на праха му!
